Сингапур – където бъдещето е вече вчера

Всяка страна си има свой начин да се представи на Негово Величество Туриста. Някои печатат рекламни брошури, други снимат филми и видеа, трети градят грандиозна инфраструктура… Е, Сингапур те посреща с дружелюбното приветствие ,,Смърт на всички трафиканти на наркотици!“. С огромни червени букви и три удивителни знака. Този мил поздрав за добре дошъл се мъдри на декларацията, която попълваш в самолета на път за страната. След неизбежния първоначален лек шок и прилежно препрочитане на всички неща, които са строго забранени за внос/износ/правене/мислене посетителят се отпуска в седалката си и започва да се диви на безкрайното наглед море под себе си, което някак внезапно свършва, а точицата насред него се оказва остров, покрит от гора от стомана и стъкло.

Честно казано, не вярвах, че ще отида до Сингапур. Азиатският икономически тигър беше една дългогодишна мечта, която напълно неочаквано се сбъдна. Проучвайки обаче полетите от Берлин до Индонезия, където отивах на международна студентска конференция, и обратно, установих, че мога да си уредя доста дълъг (над 13 часа) престой в Града на лъва (така се превежда името ,,Сингапур“ от санскрит). Друга основна причина бе фактът, че там живее Кайла, моя добра приятелка от филипински произход, която от години ме канеше да я посетя и ми беше обещала подробен тур из целия град. Всичко това изглежда твърде примамливо и ето как, на връщане от Индонезия, се озовавам на паспортния контрол на летище ,,Чанги“, Сингапур.

Драконовските мерки за сигурност продължават и на земята. Взимат се пръстови отпечатъци, лицето се сканира, служител с каменнa физиономия задава въпроси в стил американски криминален филм. Питат ме дали превозвам марихуана или евентуално нещо по-сериозно. Все едно някой ще си каже. Пък и да си каже, надали ще му се размине. В Сингапур за един грам трева смъртна присъда не ти мърда. Дори и да не пренасяш нищо нередно, цялата обстановка те кара да се чувстваш като криминален субект. Отдъхвам си с облекчение, когато минавам контрола и продължавам към Кайла и нейния приятел Елтън, които ме чакат в залата за пристигащи. Оставяме куфара на съхранение и е време за първа спирка от запланувания грандиозен тур. Оказва се, че това е самото летище. ,,Чанги“ освен че е ,,най“ в няколко категории – най-натоварено, с най-изгодно географско положение, най-модерно и какво ли още не, се оказва и най-развлекателното летище в света. Тук има молове, градини (разбирайте средноголям градски парк) и, разбира се, водопад. Ествествено, това е най-големият изкуствен водопад на закрито. Нищо чудно, че хиляди пътници дори не напускат летището по време на дългите си трансфери. Моята цел обаче беше по-различна – да отгърна леко булото на истинския Сингапур, надявах се да открия какво се крие зад тази лъскава и модерна фасада.

Сингапур е синоним на ,,прогрес“. Държавата получава независимостта си от Малайзия през 1965 година и за едно поколение се превръща във водеща световна икономика. Днес на мястото на някогашните рибарски колиби и джунгли, където се развива действието на емблематичния роман ,,Цар Плъх“ на Джеймс Клавел, се извисяват някои от най-разпознаваемите сгради в света. Причината – изключително изгодното географско положение на Сингапур и желязната ръка, с която е ръководен. Бъдещето вече е тук и това се забелязва още щом напуснеш летището. Сложна система от ескалатори те води до МРТ, нещо като метровлак, който през повечето време е под земята. Шофьор липсва, а вагоните се прикрепят един към друг с магнитно поле. Страхотните ми домакини ме бяха запасили с еднодневна карта за всички видове градски транспорт. Още на входа на метростанцията обаче се сблъсках с една от най-известните особености на Сингапур – забраните, правилата и глобите. Забраните тук са на всеки ъгъл, а глобите са нещо като национален спорт. Последните се изплащат в момента на нарушението, а за нарушители следят десетки хиляди камери, дебнещи нявсякъде по улиците. Моля Елтън за глътка вода, че моята е свършила. Веднага щял да ми даде, ама нека излезем от метрото, само още половин час. А сега не може ли? ,,Може, ама имаш ли излишни 500 долара?“, ухилва се той. Влажността доближава 100 процента и човек е жаден през цялото време, студентският бюджет обаче не позволява такова разточителство…

В Сингапур най-строго са забранени дъвките, хвърлянето на фасове, уринирането в асансьор, внасянето и консумацията на храни и напитки (дори вода!) в градския транспорт, а съвсем доскоро и хомосексуализмът и самоубийствата. Моята домакиня например пробва дъвка за пръв път на 17 години по време на училищна екскурзия в Китай. Опит за самоубийство се наказва с… доживотен затвор. Положителното на цялата работа е, че навсякъде е почти стерилно. Някак нереално, несъзнателно търсиш я угарка от цигара, я пликче, я празно шише…

Освен че е ултрамодерен, Сингапур е и страшно скъп. Точно по тази причина се бяхме насочили за обяд към традиционен китайски пазар за храна в сърцето на Чайнатаун, китайския квартал на града. Четирите големи народности в страната са малайци, индуси, тамили и китайци, като последните съставляват най-голям дял от населението. Самият Чайнатаун е безкрайна поредица от сергии, магазинчета, дюкяни, навсякъде се виждат прословутите китайски червени фенери (не като тези от Амстердам, а онези с йероглифите). Усещането е много автентично, даже не ми се вярва, че се намирам в Сингапур. Това е едно лице на страната, непознато на повечето туристи, идващи тук. Избираме различни вкусотии от няколко щанда и е време да напълним стомасите. Тук се намира и единственото заведение за бързо хранене в света, удостоено със звезда ,,Мишлен“. В чиниите присъстват пилешки късчета с нещо бяло, непознати зеленчуци с нещо кафяво, подозрителна супа с плаващи в нея листа. Гарнитурата, разбира се, е от ориз. Преглъщам тежко. Here we go again. За пиене има жълта напитка със сладникав вкус. Вкусна е, одобрявам. Отнякъде изскачат пържени пилешки стъпала. Да съм опитал, щял съм да си оближа пръстите, твърдят домакините. Опитвам, не повтарям… И пръстите бързо ги бърша. Останалата част от менюто е супер, обядът протича без по-нататъшни произшествия.

По-нататък из Чайна Таун има още сергии, градини, пазари. Продават се гривни, октоподи, гущери и други непонятни и неразпознаваеми стоки. Все едно си в малък Китай… почти. Долавям тънката разлика, след като се шляем известно време из квартала. Това е някак по-чиста, по-подредена и по-малко пренаселена версия на Китай. На пръв поглед цари огромен хаос, но веднага личи, че всъщност сме в Сингапур – даже в движението на човешките маси по улиците има някаква подреденост.

Кайла е подготвила следобедна изненада – ще ходим да научим бъдещето си в традиционен китайски храм. В съседство до него се мъдри пищно индуистко светилище, украсено с всевъзможни позлатени фигури на всички богове и богини от индийската митология. На влизане в китайския храм получаваш кутия с пръчки, както и две клечки. Събуваш се, сядаш на килима и ритуалът започва. Намисляш си въпрос, след което хвърляш клечките. Ако се паднат и двете откъм оцветената страна, отговорът е положителен. След първоначалния неуспех хвърлих още няколко пъти, с надеждата да измамя клечките, но така и не ми провървя… Следващата част от ритуала се изразява в продължително, ритмично друсане на кутията с пръчки, докато всички изпаднат и остане само една. Тя се занася на побелял китаец в другия край на светилището, който според знаците по нея ти дава лист, на който на английски и китайски е написан твоят късмет. Той, от своя страна, може да бъде добър (като на Кайла), среден (като моя) и лош (като на Елтън), като в последния случай трябва бързо да го изгориш на клада, за да прогониш лошия късмет, или джос.

Колкото и да е запленяваща историческата и традиционна част на Сингапур обаче, грехота ще е да съм бил в страната и да пропусна това, с което цял свят знае тази малка точица на върха на Малайския полуостров – Марина Бей, или мястото, където научната фантастика оживява, а бъдещето се превръща в реалност пред очите ни. За да стигнем дотам, трябваше да се спуснем отново дълбоко в дебрите на сингапурското метро. Поради липсата на достатъчно територия за близо 7-милионното си, постоянно растящо население, властите използват площта на страната по единствения възможен начин – вертикално, като почти всяка сграда е небостъргач, като допълнително ежегодно се закупува земя от Малайзия, с която Сингапур се ,,достроява“. Метрото е на няколко нива, всички те са свързани с безброй ескалатори и асансьори, като навсякъде има строга дисциплина при нареждането по стълбите (на ескалатора всички стоят отляво, за да може отдясно да минат тези, които бързат, иначе – глоба) или качването във вагоните. Вътре е клинично чисто, специални места са запазени за бременните жени, хората с увреждания и възрастните пътници. Всяка (всяка!) метростанция разполага с поне един мол с колосални размери. Въобще, съвременната сингапурска култура ми се стори твърде… молоцентрична. Хора от всички възрасти прекарват почти всяка минута от свободното си време в тези вездесъщи търговски и развлекателни центрове, срещат се и общуват там, там спортуват, хранят се, събират се и се разделят… Не след дълго перфектната транспортна система ни изплю точно до „Gardens by the Bay“. Каквото и да си чел и гледал за Сингапур до този момент, не може да те подготви за гледката, която се разкрива пред очите ти, щом напуснеш метрото. От едната ти страна се извисява ,,Sands Еxpo & Сonvention Сentre“, прочутата лодка, поставена върху три небостъргача – свръхлуксозен хотел, безкрайно скъп мол и един от символите на града.

От другата страна се вижда реката, а зад нея – самите градини, с огромните дървета, сякаш излезли директно от научнофантастичния филм ,,Аватар“ на Джеймс Камерън. С обещанието, че най-доброто тепърва предстои, набързо купихме входни билети и се вмъкнахме в ,,Тропична гора“, изкуствен парк на няколко етажа, скрит от жегата и влагата в огромен стъклен купол. Пореден водопад, поредна доза снимки.

Катерейки се нагоре със своите домакини, проумявам, че имам редкия шанс да наблюдавам нещо, изградено само и единствено чрез технологии и инженерни достижения. Ту се спуска изкуствена мъгла, ту се появяват огромни, невероятно красиви екзотични цветя от целия свят… Изумително изживяване. Тъй като куполът е стъклен, отвсякъде се виждат заливът и околните небостъргачи, което прави усещането още по-сюрреалистично.

Поради малката площ на Сингапур и огромното застрояване, такъв тип атракции са най-близкото до природни забележителности, което може да бъде посетено в страната. Непрекъснато тук се надпреварват водещите световни умове в сферата на архитектурата и инженерството, кой ще осъществи най-щурата идея. Точно на края на нашата разходка из градината обаче, забелязах нещо, което неволно накара косата ми да се изправи. Зад един ъгъл изникна дърво, на вид като всяко друго. Отне ми известно време да осъзная, че от него растяха.. .огледала. Замислено като арт инсталация, смесица между изкуствен интелект и биология. Потрепервам, не е баш за мен това, явно и прогресът има две страни…

Каквото и да говорим, може би най-известната забележителност на цял Сингапур са супердърветата в централната част на градината. 25 на брой, с височина на няколкоетажна сграда, това са всъщност огромни компютри, покрити с растителност, които се саморегулират – кога и как да се поливат, дори и цъфтежът им е контролиран. Вечер те са част от грандиозно светлинно шоу, според много класации най-впечатляващото в цял свят. Нямаше как да се пропусне, веднага се запасихме с билети и се отправихме за още духовна (а и не само) храна.

Духовната храна се изразява в гледки – дали безумно красивите разноцветни фенери в реката на фона на внушителните небостъргачи на Марина Бей по залез слънце, или другата река, протичаща директно през мола в центъра на Сандс (онази сграда с лодката на върха), всички те са повече от фантастични и те карат да загубиш ума и дума. А най-доброто дори не беше започнало… След като сме се нагледали на лодките в мола (клиентите могат да пътуват между магазините по вода), излизаме на сърцето на модерен Сингапур – Марина Бей. Тук следва да уточня нещо – аз съм ОГРОМЕН фен на съвременната архитектура и обожавам небостъргачи (който е пътувал с мен по Индонезия и Азербайджан, знае за какво говоря). Следователно Марина Бей е раят на земята в моите представи. Гледката, клиширана в толкова много филми – осветените небостъргачи, отразяващи се в спокойната вода на Сингапурския залив, е едно от най-великолепните неща, които съм виждал в живота си. Забравяш и за глада, и за умората, и за жегата…

Душата е нахранена, време е да се погрижим и за стомаха. Мястото е японски ресторант в местен мол, а в чинията този път има рибена супа с нудли. Уж малката порция се оказва изключително питателна и скоро развявам бялото знаме. Няма време за почивка в изключително красиво обзаведения ресторант обаче, защото скоро започва светлинното шоу и трябва бързо да се връщаме към градините. Предполагам, в това е плюсът цялата държава да е всъщност един град. Пристигаме точно за началото и с асансьор се качваме на ,,небесната пътека“, свързваща отделните дървета. Единствената дума, която съм в състояние да формулирам и изкажа, е УАУ. Там горе, над цял Сингапур, гледайки короните на светещите дървета и наглед безкрайната гора от небостъргачи, разбираш необхватността на човешките възможности. Светлините, божествената красота на мястото и красивото шоу ни карат да останем горе много повече от планираното. Чувствам се като герой във научнофантастичен филм, само че декорите са напълно реални, а аз виждам цялата тази магия със собствените си очи. Усещане, което не може да бъде предадено с думи или снимки…

Черешката на тортата е концертът, който, неочаквано за нас, започва точно под дървото, на което сме ние в този момент. Малко след това е време за почивка в близко кафе, където да хапнем сладолед и да поговорим за истинския живот в Сингапур. Разбира се, монетата има две страни, и напредъкът на страната има своята цена. Режимът е на практика еднопартиен, всяка критика срещу него се цензурира и наказва. Няма независими медии, а всички мъже трябва да изкарат задължителна двугодишна военна служба. Пример за това е Елтън, приятелят на Кайла, който е бил принуден да прекъсне следването си за инженер, за да влезе в казармата. Всичко се контролира изкъсо, има цели списъци с глоби за щяло и нещяло. От друга страна, това води до невиждан ред, чистота и просперитет, превърнали малката островна страна в Югоизточна Азия в световен транспортен, търговски и образователен център.

След повече от седмица в Индонезия с нейните консервативни нрави и мислене, в Сингапур ме удря силен културен, инфраструктурен, транспортен и въобще всякакъв шок. Момичета се разхождат сами, по къси панталонки или дори поли, гримирани са и с доста добре поддържана външност. Двойките се прегръщат и целуват открито. По улиците има тротоари, че даже и пешеходни пътеки, задръстванията са в пъти по-малки (с цел облекчаване на трафика автомобилите тук струват 3 или 4 пъти по-скъпо, отколкото биха стрували в Европа).

За съжаление, скоро е време да се отправим обратно към летището. Един ден в Сингапур със сигурност не е достатъчен, за да се потопя напълно в магията на футуристичната миниатюрна страна, кацнала на ръба на Малайския полуостров. Не мога да изкажа благодарността си към Кайла и Елтън за това, че отделиха целия си ден и част от нощта, за да покажат на един любопитен посетител от далечна България малко от своя свят, както и за усилията, които положиха предходните дни, за да организират цялата програма с точност до секундата. Редя се на опашката за безкрайния полет до Берлин изтощен, но изпълнен с впечатления и емоции за цял живот. Благодарен съм за уникалния шанс не само да надникна в един истински Град на бъдещето, но да мога и да погледна ,,зад кулисите“, в живота на обикновените хора. Видяното ме порази по много начини, но ме убеди в едно – без значение колко лъскаво или красиво може да изглежда бъдещето, винаги ще имаш нужда да ти бъде показано от правилните хора…

Христо Колев, блогър и пътешественик