Сутринта потеглихме за Пекин – последната точка от нашата обиколка. След изморителното слизане от Тайшан всички се бяхме схванали, стъпвахме вдървено, краката ни боляха. Приятел на Джан, впечатлен от роботския ни вървеж, ни покани в най-добрия салон за масажи в Дзинан – от това сме имали нужда. Това беше първият ни китайски масаж, а за нашите мъже – и последен, поне те така се заричат…
След вкусната вечеря се качихме на втория етаж на традиционно декорирана сграда, където са стаите за масаж. Въведоха ни в помещение с пет кушетки и включиха телевизор. Излегнахме се блажено и безгрижно, с дрехите и с настройката, че ще бъде забавно, не знаейки какво ни очаква. Появиха се пет хубави девойки в национална носия, всяка с дървено ведро с гореща вода в ръка. Във водата плуваха омайни билки с чуден аромат; там трябваше да потопим краката до коленете. Тогава още нямахме представа, че за да бъде полезно, трябва да е и болезнено, а и не очаквахме от хубавиците такава подлост и безсърдечие. И като се започна едно мачкане и омесване – шокиращо за несвикнал човек. След десетина минути отдръпнаха кофите настрана. Не остана движение от йогата, което да не беше приложено върху нас. Не сме подозирали, че телата ни са способни на такова усукване – човек не знае своите възможности. Станислав на два пъти става и тръгва да си върви, но безкомпромисният глас на Анита ледено го завръщаше: „Къде, не сме свършили още!“. Дъхът ми спря от невъобразимото пресукване, отказах се да проследявам накъде отиват краката ми и накъде – ръцете. Да не говорим за вендузите, засмукали стъпалата ни и за торбите с нагорещени камъни, разстлани по гърбовете ни накрая… Каква ли подготовка трябва да имаш, за да изтърпиш всичко това, мислех си. Може би не чак като за космонавт, достатъчно е да си роден китаец…
Но най-много се смяхме на Симовите страдания, на него се падна най-дребното момиче. То съвестно и сръчно премяташе насам – натам дългите Симови крака, стоически, без да се оплаква, с усмивка на уста. Обаче Симо имаше гъдел и се превиваше от смях, и не можеше дъх да си поеме, което затрудни донякъде самоотвержената девойка, но тя не се отказваше лесно.
в Забранения град
На другия ден не усетихме петстотинте километра до столицата, изминахме ги леко по гладкия път и следобед пристигнахме в хотела. Имахме уговорка за сутринта с една екскурзоводка да ни разведе из Забранения град.
Станахме рано, направихме си кафе в стаята и хапнахме плодове, тъй като в хотелския ресторант за закуска се предлага същото, каквото и за обяд, и за вечеря – готвено. Във фоайето вече ни чакаше усмихната нашата водачка. Много скоро разбрахме, че с това и ще си останем – с нейната усмивка… Тя не говореше английски и каквото и да я попитахме, отговаряше с любезна весела физиономия, изломотваше нещо неразбрано и те поглеждаше невинно, оставяйки те в пълно недоумение – екскурзовод „джаадъ“ (менте на китайски). „Добрите думи са отрова – казва Конфуций, - горчивите – цяр“. Ни отрова, нито цяр достигнаха до нас, само неясно бърборене, замаскирано като обяснение на гид. Познанията ни по английски не ни помогнаха особено в общуването, но пък развихме интуицията си, досещайки се спонтанно какво иска да ни каже жената. Времето летеше, късно беше да търсим някой друг. Ползата от нейното присъствие беше само тази, че посочваше най-прекия път на шофьора ни Джан до забележителностите, които си бяхме набелязали. И това е нещо при тези огромни разстояния.
Слънцето сякаш беше залепнало на небосвода от сутринта. Жегата пареше непокритата кожа. Повечето хора се криеха под чадъри, скоро си купих и аз. Първата ни цел беше площадът Тянанмън (Порта на небесното спокойствие), който може да събере един милион души едновременно. Почти с изгрева по него плъпват хиляди туристи от цял свят като мравки от развреден мравуняк, щастливи, че са сбъднали мечтата си. Гледаме да не изгубим от поглед нашата крехка водачка и едновременно не спираме да правим снимки. Касата за Забранения град обаче е скрита от гигантска тълпа, проточила се мирно под формата на опашка. Чадърите се сливат в покрив над главите ни. „Е, тук вече ще се чака цял ден – помислих си. – Какво ли ще успеем да видим…“ В този момент обаче нашата екскурзоводка ловко се гмурна в пъстроцветното море и след десетина минути се появи отново, стискайки заветните билети в ръка! Имала предимство, гидовете купували от друга, по-бърза каса. Простихме ѝ веднага липсващия английски, имало и по-важни неща…
площадът Тянанмън
Тръгваме към входа, поглеждайки с респект високата осем метра стена, опасваща най-стария и голям запазен дворец на земята по протежение на три километра и половина. Тук всичко е най-голямо и най-старо или пък първо в света. Строен от 1406 до 1420 година, комплексът се състои от 980 сгради и е бил дом на китайските императори от династията Мин (1368 – 1644) до края на Цин (1644 – 1911). Прекрачихме високия праг на централния портал – Южната порта на Меридиана, откъдето започва императорският път до Северната порта - Божествената, и… вече бяхме в миналото. По този път е имал право да върви (или да го носят) само императорът – Синът на Небето. Общо двайсет и четирима небесни синове са живели тук. Изключение се е правело за императрицата – на нейния сватбен ден и за студенти, положили успешно Императорския изпит. Синът ни Симеон като историк поглъщаше жадно средновековната картина, а и всички бяхме запленени. В съзнанието ми изплуваха кадри от „Последният император“ на Бертолучи и търсеха съответствие да се наместят. Да, като във филма е – порта след порта, двор след двор и много простор и национален дух. Разбира се, липсват пищните декори, но затова пък тук е истината.
Морето от чадъри ни понесе. Цялостното оформление на Забранения град до най-малкия детайл отразява философски и религиозни принципи, като над всичко е внушението за императорската мощ и сила. В първия огромен двор са прехвърлени пет моста над вътрешната Златна река. Те символизират петте конфуциански добродетели, в които се възпитават хиляди поколения китайци – човечност, чувство за дълг, мъдрост, надеждност и благоприличие.
Според фън шуй идеалното място за дом е с южно изложение, с вода отпред (Златната река) и планина или хълм зад него (хълмът Дзиншан). Паркове и градини, езерца, водни канали на няколко нива с мраморни мостове над тях, каменни колони с барелефи, лъвове, жерави и дракони, червени порти със златни орнаменти по тях. Над портите се издигат гиздави многопластови покриви с богата ажурна украса. Всеки предмет на изкуството има безкрайно интересна история. В музейната част са запазени близо два милиона изящни предмета от бита на императора, съпругата му и хилядите му конкубини. (По-късно приятелката ми Сун ще ме попита как така европейските царе имат само по една царица като цялата власт е в тях. Я виж китайските по колко хиляди наложници имат!...). Бронзови и емайлирани съдове за вода и храна, керамични мозайки и дърворезби, печати, стели, скулптури, малка пластика на животни, нефритени и златни бижута…
каменните мостове над Златната река
Слънцето все така безжалостно беше увиснало над хоризонта. Крака не ни бяха останали, затова много се учудихме, когато нашата водачка протегна ръка към хълм отсреща в отговор на мълчаливия ни въпрос: „Накъде сега?“. „Ако не сте много изморени, да се качим на върха“ – предложи със знаци тя. О, пак ли връх! Мускулите ни още не бяха се възстановили от Тайшан, но пък кога друг път ще ни се случи нещо подобно…
Добре, ще се покатерим.
Паркът Дзиншан е наметнал изкуствено издигнат хълм с будистки храм на върха. Високият петдесет метра рид е направен през династията Мин изцяло от пръстта, изкопана от рова, опасващ Двореца, и от околните канали. Битува покъртителна история, свързана със смъртта на император Чон Джън от династията Мин на този хълм. Било на седемнайсетата година от царуването му – 1644. Ли Жъчън повел 400 000 селяни на въстание и атакувал в един мартенски ден,по обяд. По-късно Ли изпратил вестоносци да убедят владетеля да се предаде и да абдикира. Но императорът върнал вестителите и издал заповед за бой до смърт. Чон Джън принудил императрицата да се самоубие и убил със собствените си ръце няколко от конкубините и от дъщерите си. С наближаването на зората той ударил камбаната, призовавайки своите министри да се съберат и да обсъдят с него контраудар, но нито един от тях не явил. В дълбока скръб, гняв и отчаяние, той побягнал от убежището си и се качил на хълма Дзиншан, там, където стояхме ние. Откъм Забранения град вече се чувал ревът на тълпата, примесен с изстрели. Тогава императорът ударил силно пръста си, за да напише последното си послание със своята кръв върху парче от дрехата си: „Морално и физически недостоен, аз позволих на въстаниците да обсадят столицата. Обвинявам само моите министри, че ме предадоха. Нямам вече лице да срещна моите предци под земята, затова снемам своята корона и покривам лицето с косите си. Оставям тялото си на поругание. Само бих желал да не нараняват цивилните граждани“. След това той се обесил на върха на хълма. Китайците и досега държат особено много на това - „да имат лице“, тоест да запазят достойнството си.
Забраненият град от птичи поглед
А гледката отгоре е вълшебна. Целият Императорски град се разстила като на длан, а на втори план се подават високите модерни сгради на потомците на старите владетели. Лека омара трепка и затруднява погледа, но и така се чувствахме окрилени и щастливи.
Наталия Бояджиева е журналист и писател от Варна. Нейният блог е на адрес: www.nataliaboiadzhieva.wordpress.com Превежда от руски, английски, полски и италиански.
*Текстът е публикуван в книгата "Антология на миражите", в която са представени 50 чудеса на света и прочути забележителности, описани от български журналисти пътешественици.
Търсете новата книга "Антология на миражите" в книжарниците. Издател е "Книгомания" и Българската асоциация на журналистите и писателите по туризма – АBUJET
