Да поискаш отпуск, за да отидеш за 10 дни на Карибите, само седмица след като си започнал и без това почасова работа през ваканцията, вероятно не прави твърде добро впечатлениe на настоящия (евентуално и бъдещ) работодател. Не е за изпускане възможността обаче – избран съм да бъда част от групата, представяща България на международен младежки обмен по програма Еразъм на остров Гваделупа, отвъдморска територия на Франция, та всички еквилибристики покрай отработване на часове, обработване на тънки емоционални нишки и съставяне на средно приемлив график за остатъка от месеца са бял кахър. След като всички пречки са елиминирани, започваме да правим планове, проучвания, оправят се багажи, остава време и малко да се попритесня, все пак за пръв път ще се ходи по тези ширини.
Не след дълго настъпва заветният 23 март и българската група в почти пълен състав се събира на летище София. Първа спирка: Париж. Организаторите събират всички участници от цяла Европа в хипарски хостел в покрайнините на столицата два дни преди отпътуването за Гваделупа. След сибирския март в България Париж ни посреща като скъпи гости – слънце, синьо небе и дружелюбни хора на всяка крачка, от метрото до индийския ресторант, където сядаме от културни (бюджетни?) съображения. Повечето от българските участници сме били и преди в този невероятен град, така че този път се наслаждаваме на лежерна разходка из някои от най-красивите места, без бързане и само със скромно количество неизбежни фотопаузи. Отмятаме Люксембургските градини, пирамидата на Лувъра, галерия ,,Лафайет“, качваме се на Триумфалната арка и хващаме светлинното шоу на Айфеловата кула. Програма максимум – изпълнена!
Следва ранно ставане, трансфер до летище ,,Орли“ и деветчасов полет с ,,Еър Кариб“. В самолета всичко е лазурносиньо, веднага ти става ясно накъде си се запътил. Хранят ни два пъти. Вдигаме наздравици с коктейли с ром и маракуя. Никак не е лошо. Пътуваме във времето, Гваделупа е 7 часа назад от България, така че си открадваме малко допълнително време за плаж. Уж безкрайният полет минава неусетно и скоро сме сред шарения хаос на летището в Поант-а-Питр. Усещането е като на автогарата в произволен български град, само че с палми. Излизаме и ни удря вълна от жега, влага и океански бриз. Гваделупа е доста близо до Екватора и влажността се движи около 85-90% през цялото време, като особено първите дни смяната на климата доста замайва свикналия с доста по-сухо време европеец. Цялата група скача в автобуса, изпратен да ни заведе до Ле Мул, града, където ще се проведе проектът, и потегляме. По пътя – високи палми, ниски палми, гъсти зелени храсти, силует на вулкан в далечината, кокошки, мотори, шарени дървени къщи, задръстване. И след един завой – вода с цвят, сякаш изваден от пощенска картичка. Групата изпада в екстаз. Ле Мул е градче с около 23 000 души население, кацнало на източното крайбрежие на Гваделупа, което се мие от Атлантическия океан, който тук е необичайно топъл. Хвърляме багажите в бунгалата, които ще бъдат наш дом за следващата седмица, и тичаме към плажа. Както беше казал един колега пътешественик, целта на ходенето по такива места е да се докаже, че всички тези райски пейзажи с бял пясък и надвиснали над прозрачната вода палми, които се ширят по пощенски картички и тапети на лаптопи, действително съществуват. Подхождаме критично, оказва се обаче, че няма лъжа, няма измама, палмите ги има, пясъкът и той е там, водата е топла и прозрачна. Толкова е красиво, че забравяш и умората, и часовата разлика. В някакъв момент даже е сюрреалистично, трудно е да повярваме, че сме на Карибите, мечта на толкова много хора. Малко по-късно, от бунгалата, ставаме свидетели на още една запазена марка на този регион – невероятните залези. Небето се обагря във всички оттенъци на лилавото и розовото, цветовете ярки, като извадени от палитра с боички. Предстоеше ни още много пъти да наблюдаваме тези страхотни карибски залези, но никога няма да забравя усещането, когато за пръв път видяхме тази шарена феерия. Часовата разлика по някое време все пак ни застига и потъваме в дълбок сън, нарушаван единствено от ритмичното хъркане на иначе готин член от гръцката група, настанен в нашето бунгало.
Първа сутрин в Гваделупа. Ставаме рано, любопитни сме, искаме да видим и пробваме всичко. Хващаме първата ни попаднала улица (втора няма) и скоро сме в центъра на градчето. Между дървените къщички се разхождат кокошки. Ама да не избягат? Къде ли пък ще идат на този малък остров… Насред цялата тази атмосфера изскача пекарна, сякаш добавена с фотошоп, която най-спокойно може да се помещава в някое арт ъгълче на Монмартър в Париж. Напомняне, че макар и на другия край на света, все пак сме във Франция. В пекарната – кроасани, кифлички, шоколади, торти, багети, кафе. Само кокосовият сладолед нещо разваля гледката. Оправя обаче вкуса. На 20 метра надолу – камион с открита каросерия, пълен с току-що набрани кокосови орехи. Туристическият инстинкт ни води право натам. Нагледна демонстрация на местния икономически модел – един човек бере кокоси, катерейки се с въжета по високите палми, реже ги с мачете за туристите, взима парите и връща рестото, други трима с неясна вероятно и за тях функция стоят под дебела сянка и ни приказват нещо на френски. Уж следвам икономическа специалност, ама нещо ефективността на въпросния модел ми се губи.
Коренното население на острова са индианци, от които обаче след ,,подвизите“ на колонизаторите от края на 15 (когато е открит от Колумб) през средата на 17 (когато става френско владение) до 19 век и окончателната отмяна на робството не е останала и следа. Днешното население почти в целия си състав представлява потомци на тъмнокожи роби, докарани тук от Западна Африка. Освен френски, според Уикипедия тук се говори и креолски диалект. Както разбираме обаче, него почти никой в днешно време не го използва и всички са преминали единствено на официалния език. Като отвъдморски департамент на Франция, Гваделупа се явява част от Европейския съюз, пътуваш с лична карта, плащаш с евро и ползваш обикновен роуминг, въпреки настойчивите твърдения на представител на моя български мобилен оператор, който твърди, че няма как в Африка това да работи… Към март 2022 средната заплата на острова е 4150 евро, което обаче по никакъв начин не се забелязва – болшинството от хората живеят в малки дървени къщички в бонбонени цветове и островът е по-скоро беден и слаборазвит. Високата средна заплата обаче заблуждава – цените на базови продукти са в пъти по-високи от всичко, което съм срещал до този момент. Причината за това е практически несъществуващата индустрия, като изключим банани, захарна тръстика, ананаси и кокос, както и производните им – всичко останало се внася от над 7000 км от континентална Франция. Следователно най-евтиният хляб в супермаркета е три евро, напитки като ,,Спрайт“ имат същата цена, а малък сандвич в пекарната е 13 евро! Абсурдно високите цени са и причина за множество протести и брожения, някои от които се случват съвсем скоро. Друг аспект е и ширещата се безработица – над половината младежи не работят, а близо 50% от доходите на семействата са от социални помощи, отпускани от Франция. Въпреки всичко това, Гваделупа е едно от местата с най-висок стандарт в целия Карибски басейн и е честа цел за емигранти от други, по-бедни островни страни, като например Хаити.
Обратно в Ле Мул – по такива острови градовете рядко са най-интересните места, но според мен те дават ясна представа за това как функционира обществото. А то със сигурност си функционира, само че с малко по-друго темпо. Гваделупа не бърза да става сутрин, не вижда защо и да си ляга късно. Не разбира защо може да ти пречи тътенът от огромна тонколона, поставена до бунгалото, в което спиш. Гваделупа прекарва дните си на плажа/сергията/пред шарената сграда на кметството, пушейки джойнт местно производство и пиейки ром в различни форми, състави и консистенции. За тази напитка ще стане дума по-нататък, но обитателите на острова считат, че най-добрият ром идва именно оттук… Един от дните отивам да пращам картички към Европа. На централната улица – банка. В банката – поща. Идеално. Пред пощата – километрична опашка. Тъпо. Питам хората дали чакат за пощенски услуги. Английският ми е напълно безполезен. Минавам на испански. Провал. Идва охранител като от карибска версия на ,,Спасители на плажа“, разбутва хората и ме води до нужното гише. До ден днешен не знам дали не прередих онези над 30-40 човека, които спокойно си чакаха. Не че някой се разсърди. Карибски майндсет. Вкарвам в действие целия си артистизъм да обясня на дамата зад гишето с какви намерения съм дошъл. Названието ,,Булгария“ силно я озадачава, но накрая ми се доверява, че става въпрос за държава членка на Европейския съюз…
Придвижването по града е затруднено от факта, че между тротоарите и уличното платно има канавки с дълбочина от близо половин метър, което вероятно има логика през сезона на ураганите и дъждовете, но представлява пряка опасност за неосведомените бледолики посетители, особено през нощта, когато поради липсата на улично осветление разходката си е истинска руска (карибска?) рулетка. Иначе времето е от тропическо по-тропическо – топло и през деня, и през нощта, като от време на време едни намусени облаци носят проливен дъжд, който като водна завеса се излива за секунди, за да грейне едно слънце, появява се дъга, всичко се изпарява и се чувстваш като в парник и тичаш бързо на плажа, чийто пясък чудодейно е изсъхнал междувременно. Блажен кръговрат!
Може би тук е моментът да разкажа малко повече за главната причина да дойдем една сюрия хора на Карибите за 10 дни. Както споменах, тук сме като представители на България на проект за млади социални предприемачи по програма Еразъм, финансирана от Европейския съюз. Освен нас, има групи от Латвия, Полша, Франция, Гваделупа, Гърция и Румъния. По време на проекта посещавахме обучения, лекции, уъркшопи по темата, а към края трябваше да представим собствени бизнес проекти със социална насоченост. Имахме дискусии с успешни предприемачи от групата, запознахме се с някои местни проблеми – например лошото качество на питейната вода заради препаратите, използвани в банановите плантации. Аз лично понякога имах известен проблем с концентрацията върху иначе сериозните теми, знаейки, че само на 5 минути от залата са палмите, прозрачната вода и белият пясък… Използвахме всяка свободна минута в почивките, за да се разходим, поплуваме, съберем тен и да пробваме всеки ананас, кокос, маракуя, манго и други познати и непознати вкусотии. Никога не съм бил голям фен на екзотичните плодове, оказва се, че просто не съм ги пробвал на правилното място. На сок, в шейк, коктейл, сладко или просто нарязани, всички плодове бяха божествено вкусни, като най-голямо впечатление ми направиха бананите. В Европа те идват със седмици и месеци, откъснати все още зелени и узрели по пътя, затова са по-сухи и със съвсем различен вкус. Тук те си пожълтяват спокойно на клона, съответно са много сочни и сладки. А и бая евтини. Изключение за Гваделупа. Пърженият им вариант, поднасян като гарнитура към почти всяко ястие, нещо не ме кефи много. Посещаваме и местния пазар, който се провежда веднъж седмично и на който идват хора от всички близки села. От усмихната баба купувам домашно сладко от кокос и ананас. Заглеждам шарената бутилка на пунш от маракуя, но не се поддавам на изкушението. Въпреки че се намираме в един от най-туристическите региони на света, не срещаме много туристи. Дочуват се мнения, че островът се е запазил максимално автентичен благодарение на това, че остава встрани от масовия туристически поток, който в тази част на глобуса е предимно от американци. На плажовете тук-там се забелязват двойки на златна възраст от континентална Франция, избягали от европейската зима, но като цяло през повечето време разполагаме с километри бял пясък за лично ползване.
Вечер. Изпращаме виолетовия залез над палмите и бягаме да слагаме ризи и да се правим хубави, като последното на някои (дамите от нашата група) им се отдава повече, отколкото на други (автора на пътеписа). Вадят се всевъзможни торбички и пакети от явни и тайни джобове на куфарите и чантите. Ще има културна вечер! Всяка страна си има маса, където представя своята кухня и традиции. Не че се хваля, но обективно българската маса надмина всички останали – режем кашкавалче, мажем домашно сладко, вадим два вида луканка, шарена сол, локум с вкус на рози, даже и консерва със сарми… Раздаваме красиви мускалчета с розово масло на победителите във викторина с въпроси за страната ни. Звездата на вечерта е дядовата ракия, която се радва на голяма популярност и сред балканците, но и не само. И аз се радвам на този успех, но тежкото е, че се налага да вдигаме наздравици със всеки, който идва да разгледа нашата маса. Неколцина местни идват със сериозни заявки и настояват ракията да не се разрежда. И да се сипва на шотове. Предупрежденията от наша страна не помагат. Наглед внушителните типове се опулват, очите им сякаш ще изскочат от орбитите. Явно даже и тъмната кожа може да почервенее… Някои кашлят, плюят. Е, няма да забрави Гваделупа домашната ракия… Купонът продължава с ром, коктейли, узо, музика за всеки вкус, от кръшни балкански ритми до регетон, все пак сме на Карибите. Не съм сигурен кога точно и как си легнах, но определено помня, че бая ме стягаше главата на другия ден, а пък точно за него бяхме запланирали голяма обиколка на целия остров…
Първа спирка за деня – дестилерията ,,Damoiseau“. Тук се прави най-известният местен ром, запазена марка на Гваделупа и гордост на острова. Фабриката има близо стогодишна история, като имахме възможност да влезем в самия цех и да хвърлим едно око на процеса на производство. Прибирането на захарната тръстика, основна суровина за рома, започва в края на януари и може да продължи до юли. Растенията се нарязват на 50-сантиметрови парчета с машина, които след това се смилат. Сокът се събира и се излива в резервоар, откъдето се изпомпва за филтриране. По време на втория етап – ферментация – събраната течност се превръща в алкохол чрез добавяне на дрожди. След това се транспортира към третия етап, дестилация. Полученият ром обикновено има съдържание на алкохол около 90%, но се продава между 40 и 50%. Някои видове ром отлежават с години в дъбови бъчви, придобивайки подобен на уиски вкус. В магазина на дестилерията пробваме мостри, които може би не са най-удачното решение в този ранен час, но откриваме някои неподозирани шедьоври, като ром с парченца ананас. Познавайки българските вкусове и нрави обаче, взимам за вкъщи две бутилки отлежал ром без никакви добавени вкусове, който се радва на небивала популярност след завръщането ми от пътуването.
Спасяваме се от жегата в автобуса, който не след дълго ни оставя в сърцето на икономическия център на Гваделупа – град Поант-а-Питр. Тук представата за райски остров малко се размива. Може и да ми липсва въображение, ама рушащи се мними панелни сгради и обрасли неподдържани тротоари се разминават с първоначалната идея за островно блаженство. Настойчивите предупреждения на екскурзоводката да не ходим в почти всяка посока не подобрява особено първите впечатления. Вторите са една идея по-добри – водят ни в изоставена сграда, която е виждала и по-цветущи времена, но в днешно време е поле за изява на създатели на улично изкуство. Резултатът – красиви и фотогенични графити. Хващам промоция на местния пазар за подправки. Купувам шафран, кокос, коломбо, кориандър и други познати и непознати подправки. Не разбирам дали съм минал тънко или мен са ме минали. По централната улица – сергии, продават се бижута, кърпи, покривки, хавлии. Нещо не намираме привлекателен стрийт фуд и поради ограниченото време си позволяваме да бъдем заблудени европейски туристи и да поръчаме по бургер и картофки… Искаме да отидем до единствената нова сграда – историческия музей – но за да стигнем до там, трябва да минем през квартала на проститутките, където нашата екскурзоводка ни заклева при никакви обстоятелства да не ходим. Здравият разум надделява и прекарваме остатъка от времето в града в снимки на крайбрежната алея.
Грехота ще е да сме дошли на Карибите, пък да се къпем само в океана. Неслучайно предпоследната дестинация от запланувания тур е Плажът на костенурките до град Булант, където се топваме за сефте в Карибско море. Костенурки не срещаме, но пък има рибки. И големи раци. Плажът е необичаен заради тъмния си пясък, който се дължи на вулканичния произход на острова. Джунглата тук стига почти до морето. Западното крайбрежие на Гваделупа определено е по-туристическо, виждаме много зачервени европейци (и ние в това число). Кокосовият орех струва двойно по-скъпо от този в Ле Мул. Но пък сме на Карибско море! Разликата с океана е забележима – водата е по-топла и далеч по-спокойна, няма камъни или водорасли. Млякото на кокоса е направо сладко. Кефът е пълен. Тук научавам разликата между различните кокосови орехи – зеленият (онзи в Ле Мул) е на около шест месеца, с много повече сок и по-малко и по-горчив плод. Оранжевият (този скъпият) зреел около девет месеца, в резултат на което има по-малко течност, но пък плодът е по-сладък. Кафявият, който обикновено е при нас в Европа, е едногодишен и почти няма сок, но има най-вкусна сърцевина. Всеки тук си има мачете (еквивалент на теслата в България?), което освен орехи, реже храсти и клони и изглежда готино, като си го закачиш на кръста. Един от дните в Ле Мул, след като сме изпили сока на ореха, ни се приисква да изядем и плода (кокосът има месеста вътрешност, която може да яде с лъжичка). Човекът с камиона си е заминал, а пък не успяваме да счупим кокоса на един ръб. На помощ се притичва местна девойка, която звъни на приятеля си, онзи услужливо пристига на мотор да подаде приятелска ръка. С мачете.
Както вече споменах някъде по-горе, Гваделупа е едно от най-зелените места, които съм виждал до този момент. Междуградските пътища, които впрочем са в отлично състояние, криволичат между дървета и храсти, сякаш излезли директно от страниците на Нешънъл Джиографик. Зад един завой – вулканът Суфриер, чийто връх се извисява на повече от 1400 метра над джунглата. Това е и най-високата точка на острова, за съжаление обаче не остана време да направим една разходка до кратера. Автобусът ни стоварва на един разклон насред гората, откъдето след кратък преход стигаме до Cascade aux Ecrevisses, красив водопад с малко вирче, в което се къпят неколцина местни. Водата е доста студена и ме дострашава да се изкъпя, мястото обаче си заслужава. Виждаме прилепи, черни кълвачи и други местни животинки. Змии на острова няма, но през седмицата покрай бунгалата виждаме най-разнообразни паяци във всякакви размери и шарки, че даже и колибри. То, от своя страна, се оказва съвсем миниатюрно, и бръмчи като мухичка около един цъфнал храст. А практически всеки храст на този остров цъфти, благодарение на постоянно влажния и топъл климат. Съответно голяма разлика между дневните и нощните температури почти няма (24 през нощта и около 27-28 денем). Честно казано, голям кеф е да се изкъпеш в седем часа сутринта в топлия океан…
Пътуваме обратно към Ле Мул. Небето се обагря във всички оттенъци на розовото. Тук-там покрай пътя се срещат самотни къщички, които не дават вид някой да ги е обитавал през последните 10/20/50 години. Сред тази идилична обстановка подминаваме комплекс от мраморни черно-бели постройки. Кичозно, но хваща окото. Оказва се местното гробище, където всяка фамилия си има нещо като павилион, в който се погребват починалите роднини от семейството. Това е до известна степен въпрос на престиж, като всеки гледа да направи своята къщичка (могила, павилион?) по-голяма, по-помпозна и по-забележима. Не съм голям фен на гробищния туризъм, но беше интересно да се види как при сравнително западналия вид на градовете толкова старание и труд се влагат именно в такива обекти и какво важно място заемат в културата на острова…
За финал ми се иска да разкажа една лична история. Един от местните участници е Томас – висок и много слаб тъмнокож младеж на 19, студент. Веднага прави впечатление английският му, и то не само защото никой друг от хората на острова, които сме срещали, не знае повече от десетина думи на друг език освен френски. Без да е общувал никога с чужденци на живо, вади невероятно британско произношение и речников запас. Още една от първите вечери той се присламчва към нас, гледайки ни малко като извънземни. Разказва, че е чел и слушал за Румъния, Полша, България и Гърция, но за него това са само названия, а той винаги се е чудил как изглеждат хората от тези далечни страни, какво правят, как се държат. През седмицата надълго и нашироко ни разказва какви са проблемите на острова според него – практически нулева мотивация за развитие и растеж на огромна част от младото население, прекарващо дните си в пушене на джойнтове и рязане на ананаси под дебела палмова сянка. Постоянно сравнява Гваделупа със съседния Сен Мартен, холандско владение, където по думите му всички младежи знаят английски и се интересуват от света далеч отвъд пределите на малкия остров. В Гваделупа, разказва Томас, повечето хора никога не стигат дори до другия край на острова, нищо, че е на по-малко от 100 км. Той е пълен с идеи за устойчиво развитие и управление и носи плановете си в кожена чанта, която денонощно се мъдри на рамото му. Ядосва се на почти пълната икономическа зависимост от Франция, на липсата на производство на острова и на откровения мързел на сънародниците си. Фактът, че дори и на плажа носи риза и официален панталон, му печели прякора ,,Губернатора“. Въодушевлението му при разговорите с европейците, в неговата представа дошли като манна небесна, на моменти го карат да изглежда наивен и дори леко смешен, а нас ни поставят в леко неудобна ситуация. Невъзможността да говори с когото и да е по теми като политика, история и икономика, които живо го интересуват, го кара да се чувства неразбран сред своите и въобще не на място тук. Въпреки това той не мисли да емигрира във Франция, а да се опита помогне на Гваделупа да излезе от присъщата за много тропически страни летаргия. Дали това е възможно или не, бъдещето ще покаже…
Последен ден. Сутрешен плаж, бърз душ и скоро сме на летището. Жената на гишето за чекиране не обръща особено внимание на куфара ми, който превишава допустимото тегло с близо 4 кг. Усмивка и пожелание за лек полет. Излитаме. Пия прощален коктейл с ром. Мисля как за нас Карибите са просто късче от рая и Гваделупа до голяма степен отговаря на стереотипите за палми, бял пясък, кокосови орехи и прозрачна вода. Има го и усещането за безвремие, което витае във въздуха и те кара просто да полегнеш с коктейлче в ръка. Островът, с малки изключения, обаче далеч не е толкова захаросан и излъскан, както други, по-популярни дестинации в региона. Това прави пътуването по-сложно, времеемко и скъпо, но пък за сметка на това получаваш неподправен карибски колорит с всичките му плюсове и минуси, от скъпите френски пекарни през досадните клаксони по улиците до паяците в бунгалото. Сигурно щях да измисля още много мъдри неща по този въпрос, но ромът и умората ме унасят.
Във Франция е 5 градуса. Търся зимното яке. Къде е гейтът обратно за Гваделупа? Мръзнем яко, докато стигнем до центъра, а там ни посрещат близки приятели, маса, отрупана с кроасани, багети и други вкусотии и сърдечно френско гостоприемство от най-високо качество. Даже и соленото масло им е вкусно. Как да не обичаш Париж?
Следва цял ден размотаване в столицата и нощен полет за България. Благодарен съм за страхотната възможност да посетя едно толкова екзотично място в такава невероятна компания. Определено си заслужаваше, но, както винаги казвам, от вкъщи по-хубаво няма. Така че ходете по света, правете снимки и се наслаждавайте на красотите и шаренията му, ама не забравяйте къде са най-хубавите пълнени чушки*.
Щом сте стигнали чак дотук, благодаря за вниманието!
Христо Колев, автор и пътешественик. Неговият блог е https://hristohitstheroad.travel.blog/
